Дата:
06.08|20:23
Забележки само по обложката. Много добре запазени.
Том първи: Легенда за света София Празник в Бояна
Том втори: Ден последен
Том трети: Ивайло
Загорчинов, Стоян Павлов (Пловдив, 3.12.1889 - София, 31.01.1969). Завършва гимназия в София (1908). Следва история в Софийския университет (1908-1910), история на философията и филология в Женева и Нюшател, Швейцария (1910-1912). Завършва история и френска филология в Софийския университет (1915). Участва във войните (1912-1918). Работи като банков чиновник във Варна (1918-1919), като преподавател по история във Варненското военноморско училище (1920-1925) и по френски език във Военното училище в София (1925-1949).
Първата публикация на Загорчинов е разказът "Чаталджанският часовой" (в. "България", 1912, бр. 114). Сътрудничи на списанията "Съвременна мисъл", "Българска мисъл", "Хиперион", "Съдба", "Изкуство и критика", на в. "Балкански преглед" и др. Участва в редактирането на в. "Литературен фронт" и сп. "Септември".
Творчеството му е етапно в развитието на българската историческа проза в жанровете на модерната психологическа повест и романа. Загорчинов изследва Българското средновековие в неговите социално-политически, религиозно-идеологически и нравствено-естетически параметри, като съчетава синтетичния подход на художника новатор и учения реставратор.
Първата му историческа повест - "Легенда за света София" (1926), прави впечатление с оригиналното съчетаване на исторически събития и фикционални образи. Построена върху легендата за византийска принцеса, погребана в основите на църквата "Св. София", тя интерпретира по модерен начин легендарно-митологичното и трансформира средновековната житийната схема за светостта. Творбата съвместява историческо, фикционално и религиозно-митологическо. Историческото повествование реконструира средновековната епоха от VI в. в нейните религиозни и социални форми, като акцентира върху психологическите и нравствени измерения на основната средновековна опозиция: телесно-духовно, езичество-християнство.
Историческият роман в три части "Ден последен - ден Господен" (1931-1934) е програмен за развитието на социално-епичния роман в българската литература. В него пулсира динамиката на едно преходно време в цялата му пъстрота и пълнокръвие на социалните движения и идеи, с духа, езика и културата на народностния ренесанс. Като традиция и като художествена структура творбата е свързана с фолклора и приказните повествователни модели, със средновековното изобразително изкуство. Отличава се с оригинална поетика - двуизмерността и декоративната стилизация на старото византийско изкуство са снети в повествователната архитектоника; средновековният речеви етикет характеризира дългите диалози, в които се смесват народно-разговорната реч и високата стилова традиция на старата българска литература; героите са конструирани по модела на юнашкия епос.
Следващите текстове на писателя са свързани с продължаващия му интерес към събития от Зрялото средновековие в България, в основата на които стои фигурата на ренесансовия майстор художник. Сценичната игра "Ръка Илиева" (1943), романът "Празник в Бояна", издаден през 1950 и преработен през 1966, и есето "Боянският майстор" (1948) са своеобразен триптих, в центъра на който е фигурата на безименния автор на Боянската стенопис. В тях през различни жанрови призми авторът пресъздава уникалната творческа личност на ренесансовия художник, отхвърлил средновековния канон в изкуството и изрисувал образите на българския цар Калоян и севастократорката Десислава в стила на реформаторското ренесансово изкуство много преди то да бъде създадено като естетика и философия на образите в Европа. Интересен е наративният модел на романа "Празник в Бояна", синтезиращ художественото повествование с проникновени естетически беседи върху стенописите в Боянската църква, като авторът използва "потока на съзнанието" за по-пълна характеристика на творческата и социалната реализация на личността. Езикът и обстановката са стилизирани в духа на историческото време.
С романа "Ивайло" (1963) Загорчинов продължава темата за властта и морала в историята, за сложните пътища на историческия прогрес, като чрез образа на известния селски вожд Ивайло разкрива психологията и историческата динамика на народните движения през Българското средновековие.
Характерна особеност на Загорчиновата проза е интертекстуалната обвързаност на творбите му със статиите на изкуствоведа и археолог Никола Мавродинов върху средновековната история и изкуство, автоцитатността и културните алюзии, с които са наситени текстове му.
Загорчинов публикува и едноактната драматическата игра "Последната сълза на Дон Жуан" (1938), която под формата на забавна и стилизирана маскарадна игра демаскира мита за севилския прелъстител. През 50-те и 60-те години създава няколко пиеси - "Байрактарят" (1950), "Майка" (1964), "Горски пътник" (1965), "Любов и подвиг" (1965); "Пленникът от Мундрага" (1965), в които разработва любимите си исторически теми и продължава етико-философските си размишления върху значими образи и събития от националната история.
Автор е на статии, есеистични очерци и портрети, събрани в сборника "Бразди" (1956). През 1966 излиза мемоарната му книга "Един живот в сянка" (1966), която хвърля светлина върху творческата лаборатория и естетико-философски концепции на писателя за динамиката на историята и клопката на митовете, заложени в нея.
Носител е на званието Заслужил деятел на културата (1966).
Мариета Иванова-Гиргинова